Джордж Сорос е познат у нас най-вече заради фондацията си, която се ангажира с множество проекти в подкрепа на демокрацията в годините на прехода. По неофициални данни инвестициите му в България се оценяват на 100 милиона долара – сума, внушителна за нашите стандарти. Нека не забравяме, че все пак тя идва от инвеститор със състояние от над 24 милиарда долара, влязъл в световната финансова история като „човека, разорил централната банка на Англия“.
На 16 септември 1992 година (денят е наречен „Черната сряда“) Великобритания излиза от Европейската валутна система, защото колосална финансова спекулация, в която най-активно участие взима Джордж Сорос, срива курса на британския паунд.
Днес ни се струва невъзможно един човек да разклати монетарната система на държава от ранга на Великобритания, но преди 26 години Сорос е видял нещо, което другите са пропуснали и не се е поколебал да се възползва. Максимата да бъдеш на правилното място в правилното време важи в пълна сила и за борсовите спекулации. Нужна е малко предистория, за да разберем как се е стигнало до залог, донесъл над един милиард долара печалба за Джордж Сорос.
Европейският валутен механизъм
След Втората световна война държавите на Стария континент искат да интегрират икономиките си по-тясно с надеждата да предотвратят избухването на нови катастрофални войни и да създадат паневропейски пазар, който да се конкурира с американския. Кулминацията на този процес е създаването на ЕС, който приема сегашната си форма с единна валута еврото през 1999 година. Предшественик на ЕС е Европейският валутен механизъм, създаден през 1979 година. По това време държавите членки все още не са готови да се откажат от националните си валути, но са съгласни да ги фиксират, вместо да останат плаващи. И тъй като германската икономика и тогава е била най-силната, всички държави фиксират националните си валути към германската марка.
Какво означава това за Великобритания (а и за останалите страни) – плаващ валутен курс означава, че търсенето и предлагането определят на колко германски марки ще се равняват един британски паунд. Английското правителство с политиката си може да влияе на посоката на този курс, но не го определя директно. Движи го пазарът. С фиксирания курс не е така. При него правителството се съгласява на колко германски марки ще се равнява един британски паунд и това ниво започва да се поддържа. Накратко, ако пазарът започне да вдига цената на британския паунд над фиксираната, правителството се намесва, за да обезцени паунда. И обратното – ако пазарът смята, че британският паунд струва по-малко, отколкото е фиксираното му ниво, правителството започва например да изкупува валутата си (създава голямо търсене за британския паунд) и вдига цената му до фиксираното ниво.
Друг начин да направиш валутата си по-желана и съответно да вдигнеш курса й е, като покачиш лихвите в икономиката. Така повече хора ще искат да притежават британски паунд, за да ги сложат на по-високата лихва в банката. Нивото на лихвите в икономиката, както и парите, които правителството харчи, за да поддържа фиксираното ниво, оказват влияние не само върху валутния курс, но и върху икономиката като цяло. Като пример вдигането на лихвените нива води до това повече хора да държат парите си в банка, а не да ги харчат или инвестират, което пък забавя икономическия растеж.
С други думи, поддържането на фиксиран валутен курс не е отделен процес, а има сериозни последствия за цялата икономика на една държава. Може би затова Маргарет Тачър като министър-председател на Великобритания не се съгласява да присъедини страната към Европейския валутен механизъм. През 1990 година обаче тя няма политическата сила да се противопостави на Консервативната партия и курсът на британския паунд е фиксиран на 2,95 германси марки.
Джон Мейджър, тогава канцлер на хазната, а малко след това министър-председател на Англия, ликува. Той е убеден, че фиксирането на валутата ще дисциплинира правителството и ще се отрази добре на икономиката. За известен период – между 1990 и 1992 година той се оказва прав. Инфлацията в страната намалява, лихвените нива се успокояват, а безработицата пада до ниски исторически нива. Но идва 1992 година, а с нея и голяма глобална рецесия. Безработицата в Англия скача от 7,7 процента през 1990 година до 12,7 процента. Обикновено отговорът на правителството би бил да намали лихвите, за да стимулира инвестициите и потреблението, но такава стъпка би довела и до обезценяване на паунда под уговореното ниво. Така, докато хората във Великобритания страдат от последствията от рецесията, ръцете на правителството се оказват вързани.
Финансистът философ
По това време Джордж Сорос е на 62 години, стои начело на създадения от него Quantum Fund и е вече доста богат. За него, а и за всеки добър инвеститор не е тайна, че британския паунд е надценен. Европейският валутен механизъм не изглежда стабилна система. Няколко фактора допринасят за това:
- Вдигането на лихвите в Германия още през 1990 година;
- Двойни дефицити в Италия и Великобритания;
- Отрицателен вот на датчаните по Маастрихтския договор през 1992 година;
- Предстоящ референдум във Франция по същия въпрос.
През август 1992 година фондът на Сорос заема позиция на стойност 1,5 милиарда долара, че паундът ще поевтинее. Тогава никой не може да бъде сигурен, че тази позиция ще се окаже печеливша, тъй като пазарът вярва, че каквото и да става, Англия ще продължи да изкупува 1 паунд срещу 2,95 германски марки и курсът ще си остане почти непроменен.
1 милиард за 1 ден
В края на лятото на 1992 година големите инвеститори са убедени, че британският паунд се търгува на изкуствени високи нива и са готови да заложат пари на това, но Централната банка на Англия успешно поддържа фиксирания валутен курс. Това може да продължи дълго – но нещо се случва – Германия разклаща доверието в Англия. Според запознати източници катализатор на събитията, довели до „Черната сряда“, е интервю в „Wall street Journal“ с тогавашния управител на Централната банка на Германия Хелмут Шлесингер от 15 септември. В него е споменато, че според Шлесингер не е изключено валутите на една или няколко държави от Европейският валутен механизъм да се поддадат на натиск преди наближаващия референдум във Франция, тъй като проблемите в системата не са напълно решени въпреки всички взети мерки. Сорос и целият финансов свят тълкуват това като сигнал, че именно британският паунд няма да удържи на натиск. Загубва се доверието в Централната банка на Англия, а то е единственото, което поддържа цената на паунда да не се срути.
Когато статията излиза, колегите на Сорос предлагат постепенно да увеличат залога си от 1,5 милиарда долара срещу британския паунд. Сорос обаче има друг план. Той решава „да хване английската банка за врата“. Именно това негово решение сваля фиксирания режим на английската валута и донася на фирмата му над милиард долара печалба.
Печелившият ход
Джордж Сорос избира да продаде британски паунди „на късо“ за колосалната сума от 10 милиарда долара. Най-просто казано, намираш някого, който ти дава назаем няколко милиарда британски паунда срещу обещанието да му ги върнеш след няколко дни с лихва. Фондът на Сорос си е изградил добра репутация във финансовия свят и няма проблем да вземе такава сума. Щом я взема, той обръща сумата от паунд в германска марка по фиксирания курс от приблизително 2,95 марки за паунд. Така той притежава вече марки, а дължи лири.
Какво ще стане, ако цената на паунда се срине спрямо тази на германската марка? Тогава същата сума в германски марки ще се равнява на много повече в британски лири, отколкото Сорос дължи. И като си върне дълга, ще му остане солидна печалба. Какво ще стане, ако цената на паунда скочи спрямо марката? Тогава фондът са Сорос ще загуби страшно много пари. След като обърне германските марки в лири, няма да има достатъчно, за да си върне дълга.
Сорос се сеща, че цената на паунда няма как да се покачи спрямо тази на марката, тъй като британският паунд е фундаментално надценен в момента и в най-лошия случай валутният курс ще си остане същият, а фондът му ще загуби малката сума от лихвите, които дължи върху късата си позиция. Една от най-известните фрази на Джордж Сорос е, че „не е важно дали си прав или грешиш, а колко пари печелиш, когато си прав и колко губиш, когато не си“. Той вижда ситуация, от която може да спечели много, ако е прав и да загуби малко, ако греши и решава да действа бързо и с огромен залог.
Краят на фиксирания режим на паунда
До момента, в който борсите в Лондон отварят на 16 септември 1992 година, американски спекуланти са заложили десетки милиарди долари срещу британския паунд. Валутата е под натиск и не може да задържи фиксирания си курс, ако правителството не се намеси. Правителството се намесва. Целият свят продава британски лири, а правителството ги купува по курс около 2,95 марки за един паунд. Още към 9 часа сутринта финансовият министър докладва на министър-председателя, че нямат достатъчно пари, за да изкупят толкова лири, че да поддържат фиксирания курс.
Единственият друг ход е да вдигнат лихвените нива драстично. Джон Мейджър първоначално отказва. Великобритания е в рецесия. Вдигането на лихвите ще свие допълнително икономиката. Това би било политическо самоубийство. Час и нещо по-късно Мейджър се предава и лихвите са вдигнати от 10 на 12 процента. Само че това няма никакъв ефект върху цената на паунда. Спекулантите продължават да го продават. Лихвите са вдигнати повторно – от 12 на 15 процента. Отново няма отражение върхи цената на паунда. Англия няма алтернатива. Около 7 часа вечерта е свикана пресконференция, на която финансовият министър съобщава, че Англия излиза от Европейския валутен механизъм и валутата й става свободно плаваща. Сорос и останалите спекуланти печелят битката. Цената на британския паунд пада с 15 процента спрямо германската марка и с 25 процента спрямо американския долар.
Активите на Quantum Fund се покачват от 15 милиарда до 19 милиарда долара веднага след като курсът на паунда се освобождава, а няколко месеца по-късно активите на фонда надвишават 22 милиарда долара. Експертите изчисляват, че Сорос печели над 1 милиард долара.
Борсовите закони диктуват, че ако спечелиш много, някой друг е загубил много. В случая Сорос и останалите спекуланти печелят на гърба на английските данъкоплатци. Според изчисления на британската хазна, публикувани през 1997 година, загубите от „Черната сряда“ се равняват на 3,4 милиарда британски лири.
