„В последната ми година като трейдър на Уолстрийт получих бонус в размер на $ 3.6 милиона. Бях бесен, защото не ми беше достатъчен. Исках повече – въпреки че нямах деца или задължения, аз просто исках повече пари поради същата причина, поради която алкохолиците искат повече алкохол – бях пристрастен.“
С тези думи започва статията, публикувана в New York Times от Сам Полк – бивш трейдър, който описва алчността и начина, по който е живял, докато е работел на Уолстрийт.
„На 22 години започнах стаж в Credit Suisse и вече знаех, че искам да бъда богат, въпреки че още нямах идея в какво се забърквам. Решение взех, след като прочетох книгата „Liar’s Poker”, в която авторът описва как е получил бонус от $ 225 000 две години след като е започнал работа като трейдър. Това ми изглеждаше като съкровище и исках да се докосна до него.
Колко е важно да си богат научих от своя баща. Той беше обикновен средностатистически човек с огромни мечти, които обаче никога не успя да реализира. „Представи си какъв живот ще имаме, когато спечеля един милион долара.” Често чувах тези думи по време на вечеря, на фона на поредното скучно предаване по телевизията. Баща ми вярваше, че парите могат да решат всички проблеми. Това негово вярване оказа влияние върху начина, по който възприемах парите още от детските си години.
През първият ми работен ден на 22-годишна възраст останах изключително изненадан от начина, по който се случваше търговията. Навсякъде имаше монитори, телефони и най-различни бутони. Чувствах се като във видео игра, в която останалите трейдъри участваха. Бях запленен и исках да прекарам остатъка от живота си като трейдър.
Стажът завърши и не получих работата. Обясниха ми, че имам проблеми с алкохола и наркотиците. Междувременно приятелката ми ме заряза. Изведнъж всичко се срина, но намерих сили да продължа своето образование.
След дипломирането си започнах работа в Bank of America, след като в продължение на три седмици всеки ден се обаждах и молех за възможност да се докажа. Бях готов да работя здраво, защото вярвах, че ще спечеля много пари. Оказах се прав. След края на първата ми година получих бонус в размер на $ 40 000 долара. За първи път разполагах с толкова много пари и се чувствах невероятно. След една седмица обаче друг трейдър, който беше само 4 години по-възрастен от мен, получи бонус от $ 900 000. След първоначалния шок осъзнах колко много пари мога да печеля всъщност.
През следващите четири години работех усилено и дори мисля, че бях пристрастен към работата си. С много труд започнах постепенно да се издигам в професията си и в даден момент отговарях за SWAP търговията – една от най-желаните позиции на Уолстрийт. Четири години след започването ми в Bank of Americа получих предложение от друга банка – Citibank, което бе „1.75 за 2”. Това означаваше, че ми предлагат двугодишен договор със заплащане в размер на $ 1.75 милиона на година. Беше невероятно. Нанесох се в нов апартамент и започнах връзка със страхотна жена.
Чувствах се недостижим. На 25 години можех да посетя всеки ресторант в Манхатън само с едно позвъняване. Гледах най-интересните баскетболни мачове от втория ред. Нещата вече не се свеждаха само до пари. Получавах всичко заради позицията в обществото, която си бях извоювал. Ставаше въпрос за власт.
Все пак завистта още я имаше. На работното място всички бяхме заедно – от директори до стажанти, а когато човекът до теб спечели един, два или десет милиона, а ти си загубил, това не е никак забавно. В тези моменти се изискваше здрава психика и най-вече самоконтрол. Според моя финансов съветник, аз използвах парите си по същият начин, по който наркоманите използват наркотиците – караха ме да чувствам недостижим. След края на работен ден, в който съм загубил пари, дали не използвах именно парите като средство за утеха?
Това нямаше значение, защото вече работех в хедж фонд рамо до рамо с милиардери. Бях се превърнал в огромно кълбо от алчност. Мислех за това как моите колеги милиардери харчат парите си и какви са техните планове. Някои от тях си купуваха острови, други желаеха дори да управляват Ню Йорк, посредством кмета на града. Интересуваха се не от пари, а от власт. Сенаторите идваха в техните кабинети, за да обсъждат бъдещето на страната. Бяха като крале.
Исках милиарди. Неусетно бях изминал пътя от това да се радвам на бонус от $ 40 000 в началото на кариерата си и момента, в който се разочаровах от бонус в размер на $ 1.5 милиона през втората си година в хедж фонда.
Един ден моите абсурдно богати шефове ми показаха ограниченията на неограничения свят на богатството. Бях на среща с един от тях и обсъждахме новите законови разпоредби, които щяха да засегнат хедж фоновете. Изказах мнението, че всъщност предвидените промени са добри за обществото, което предизвика скандал с шефа ми. Той се страхуваше от загубата на пари, макар че можеше да има абсолютно всичко, което пожелае.
От този момент погледнах Уолстрийт в друга светлина. Виждах страха в очите на трейдърите, предизвикан от плановете за регулации на правителството заради кризата от 2008 година. Те бяха бесни, защото някой можеше да ограничи печалбите им.
Дотогава винаги бях изпитвал завист към трейдърите, печелещи повече от мен, но вече не беше така. Въпреки че за миналата година бях спечелил повече пари, отколкото майка ми бе изкарала през целия си живот, се чувствах объркан. Цялата система ми изглеждаше сбъркана. Нещо трябваше да се промени…“
