Точно бях прочел трите тома на автора Taylor Branch посветени на Мартин Лутър Кинг, описващи движенията за граждански права в САЩ през 60-те години на миналия век. Ако тогава бях жив, със сигурност щях да се боря, опитвайки се да помогна на хората. В действителност ситуацията в момента не беше особено различна, а това което аз правех бе да печеля пари без да се интересувам от света около мен.
Живеех в една огромна лъжа. Бях спечелил милиони долари от кризата през 2008 година, благодарение на късите позиции, които бях заел. И докато компаниите фалираха аз печелех. Докато хората оставаха без работа или без дом, аз отново печелех. Докато светът се разпадаше аз се възползвах. Бях се превърнал в нещо което ме отвращаваше.
През 1980 година в своя книга социологът Philip Slater, описва проблема с пристрастяването към парите. Подобно на алкохола и наркотиците, според авторът, той застрашава всички. Пристрастените към парите всъщност създават много повече проблеми от наркоманите или наркодилърите. Те са в основата на изчезването на средната класа, увеличавайки пропастта между бедни и богати. Кой освен тях не би бил доволен от бонус в размер на $3.6 милиона?
Въпреки парите с които разполагах ми беше изключително трудно да напусна индустрията, която ме направи милионер. Страхувах се от това как мога да продължа живота си без да печеля милиони. Освен това щях да изгубя своето обществено положение, което си бях извоювал с толкова много труд. Но най-трудното сякаш беше мнението на хората около мен. Те ме мислеха за луд. След 10 години работа, животът без Уолстрийт ми изглеждаше невъзможен.
Може би най-тежкият ми пристъп бе в края на 2010 година когато поисках бонус в размер на $8 милиона вместо полагащите ми се $3.6 милиона. Аз просто исках пари, въпреки, че разполагах с повече от достатъчно, аз просто ги желаех и чувството бе по-силно от мен.
Шефовете ми се съгласиха, но при условие, че ще продължа да работя за тях още няколко години. Решението което трябваше да взема в този момент бе изключително трудно, защото ако се съглася, нямаше да мога да си тръгна. Парите от своя страна обаче бяха страхотни.
Взех може би най-доброто решение в живота си. Напуснах, отказвайки бонуса.
Първата година след напускането ми бе изключително трудна. Събуждах се посреднощ, паникьосвайки се, че нямам пари. Купувах лотарийни билети с надеждата да спечеля поне няколко милиона. Всъщност аз имах достатъчно пари, просто исках още. С течение на времето осъзнах, че мога да водя нормален живот и да печеля достатъчно пари. Започнах да водя лекции пред непълнолетни, които са извършили престъпления и да участвам в организации с нестопанска цел. Посветих се изцяло на обществено полезна дейност и се чувствам много по-щастлив, допринасяйки за обществото около мен. Сега гледайки Уолстрийт, осъзнавам, че това е една токсична култура, която насърчава грандиозността на хора, които отчаяно се опитват да се чувстват силни.
Бях късметлия. Това, че в началото на своята кариера използвах наркотици и злоупотребявах с алкохола, всъщност сега ми помогна да осъзная, че бях пристрастен към нещо не по-малко опасно – парите. Трябваха ми няколко години, за да го преодолея, но считам че успях.
Вярвам, че ако някой финансово богат човек мисли, че разполага с достатъчно пари, той не е пристрастен. На Уолстрийт обаче, чувството на “достатъчност” е рядко срещано. Наскоро получих email от трейдър на хедж-фонд, който ми обясни, че се намира в капан. Въпреки, че печели по няколко милиона на година, той се чувства празен, но не може да събере смелост да напусне. Аз успях да се откъсна от този начин на живот, но съм сигурен, че много други няма да могат да го направят. Затова съм се посветил да помагам на именно такива хора, създавайки групи, подобно на тези при наркоманите и алкохолиците. Да звучи ужасно сравнение, но реалността на тези трейдъри не се различава особено от тази на наркоманите.
Благодарен съм на Уолстрийт, че ме научи на това, че парите не са най-важното в този живот.
