Някои хора имат приятели толкова постоянни и съпътстващи, досущ като белезите по рождение. Приятели, които са до вас година след година и ще останат там до края на времето. От началото до края: от детските рождени дни, ходенето по дискотеки и купони като тийнейджъри, сватбените тържества, вечерите, разводите и отново по сватбите. После следобедният чай, посещенията в болници и накрая – погребенията.
Други пък сменят приятелите си на няколко етапа в живота си. Едни в началното училище, други в гимназията, трети в университета, четвърти в работата, пети в новата държава, шести…
Вярвам, че аз самият принадлежа към тази група хора. Не че съм си го избирал или планирал, просто така се стекоха обстоятелствата. Имам един-двама приятели, които се връщат или навлизат обратно в живота ми, но повечето се появяват и изчезват като космически кораб в хиперпространството. Животът се променя, нови орбити, нови времена.
Съзнавам, че изглежда и звучи тъжно, но не съм убеден, че трябва да е така. Наистина ли трябва да останеш вечно и дълбоко свързан с някого, с когото сте израснали на една и съща улица, ходили сте в едно и също училище… ето това вече ми звучи тъжно!
Е, имаме и такива приятели, които никога не ни стават истински приятели. Всички онези, с които си казваме „трябва да се видим“, да пием кафе, по бира, да обядваме, да излезем на вечеря… в зависимост от възрастта, статута, пола и къде се намираме в живота. Но не това имам предвид.
Имам предвид хора, които наистина харесвате, които познавате и усещате, че и те ви харесват. И сте абсолютно убедени във всичко това не само защото имате общи познати или работите на същото място, или по една или друга причина има нещо, което да ви свързва. Убедени сте, защото всеки път, когато се срещнете дори случайно, усещате връзката по между си! Без значение колко пъти сте се уговаряли да се видите и по една или друга причина не сте успявали. Това, което има значение, е, че и двамата сте си го мислили и искали, а не сте били просто любезни.
Да, и тогава какво? Ето какво мисля аз. Смятам, че това се превръща в едно безмълвно съгласие и в един момент го обявяваме за „истинско приятелство“. Но то е такова само като идея, защото всъщност вие никога няма да се опознаете истински. Никога няма да идете на почивка или заедно да наемете вила за сезона. Никога няма да хапвате френска лучена супа през някоя прекрасна есенна вечер или пък да украсявате коледната елха. Няма да се обаждате, за да търсите съвет или подкрепа. Няма дори да се виждате за по едно бързо кафе! Ще си казвате „трябва да се видим някой път, скоро“, но с ясното съзнание, че това няма да стане и че и двамата го знаете!
Самата идея да вдигнеш телефона и да поканиш някой такъв приятел да се видите би било истинско предателство спрямо този вид приятелство. Ще се превърнете в нарушител, прекрачил неизказаната граница.
За мое щастие, аз нямам ни най-малка представа какво означава да имаш такива приятели. Но пък от друга страна, ги харесвам. Те по всяка вероятност ще си останат до живот. Но истината е, че адски биха ми липсвали моите неизвестни приятели.
